Момчето седеше и бавно отпиваше от чашата пред себе си. Беше зима и времето беше доста студено, въпреки че обедното слънце внасяше определен уют. Този измамен уют обаче не можеше да се пребори със студените ветрове в сърцето му. Въпреки ранния час пред него беше вече третата водка, а той изглеждаше някъде много далеч и същевременно потънал дълбоко в себе си.

  Момчето мислеше за един слънчев пролетен ден, за една пейка...за началото на края. Когато беше показал на едно сравнително красиво момиче пътя към щастието и беше разбрал колко далече е той от своя собствен път...

 „-Имаш ли въпроси?”Да, така започна всичко, това беше въпроса с който започна неговия личен кошмар.

 Отне му няколко секунди за да разбере, че въпросът този път не е прозвучал само в главата му. Вдигна очи към момичето, което сядаше от другата страна на масата. Момиче което не можеше да забрави колкото и да се опитваше.

 -Да имам един.- момчето я погледна в очите. – Какво става когато изгубиш себе си? Какво ти остава?

 -Интересен начин да откриеш загубеното.- момичето посочи с поглед полупразната чаша.- Помага ли?

 Момчето знаеше, че въпросът й не се нуждае от отговор и безмълвно се загледа в тавана. Момичето го гледаше с лека полуусмивка. Той разбра че тя въобще не осъзнава размера на неговата загуба. Това го накара да се замисли как изглежда неговата  болка в очите на другите? Може би като егоизъм? Как изглежда неговия страх в очите на другите? Може би като отчуждение? Тогава той направо нещо което никога не беше правил.

 -Искам да се променя. Помогни ми, моля те!